На 26 февруари, през 1861г. в двореца Кобург – Виена, е 
роден Фердинанд Сакскобургготски. Той е първият български цар (1908г.) след Освобождението и дълги години се задържа на престола. Съдбата му преминава през много повратности, а животът му се свързва както с успехи, така и с падения. Нека ви разкажем и малко повече за житейския път на българския цар. Той е роден в знатно и уважавано семейство, син е на австрийския принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота и на дъщерята на последния френски крал - Клементина от династията на Орлеаните. Баща му е военен и всепризнат висш офицер и вероятно това донякъде определя съдбата на Фердинанд. Той учи в австрийската столица – в училището за кадети и достига до чинове лейтенант и старши лейтенант в австрийската и унгарската армия. Още от малък той се увлича по ботаниката – едно занимание типично за много семейства със “синя кръв”. През 1879г. заедно с брат си пътува до Бразилия и техните наблюдения в сферата на ботаниката са издадени във Виена. Фердинанд се запалва също по орнитология(наука за наблюдение и изучаване на птиците) и филателия(колекциониране на пощенски марки). Голяма негова страст са също леките автомобили и локомотивите. Любовта към тези занимания наследява и неговият син – Борис III.
През 1887г. настъпва една от “повратните точки” в живота на благородника. Събитията на Балканите през последните две години са изключително динамични – освободената скоро българска държава постига частично обединение, което е изцяло в разрез с интересите на Руската империя. Българският княз – Александър I Батенберг(член на руското императорско семейство) е принуден да абдикира и да напусне страната, заради конфликтите си с Петербург. Регентския съвет е натоварен с тежката задача да намери нов владетел за престола. През 1887г., благодарение на държавника Стефан Стамболов, за княз е избран именно Фердинанд Сакскобургготски.
Един от първите трамваи в София – 1901г.
Новият монарх съумява да задържи престола дълги години, без да получи признанието на великите сили. В първите години, Фердинанд управлява, до голяма степен съобразявайки се с политиката на министър-председателя Стефан Стамболов. По времето на “стамболовистите” България е изведена на челно място в икономически план и донякъде се превръща в лидер на Балканите, въпреки критиките към вътрешната политика на страната. Дипломатическите способности и контакти на Фердинанд до голяма степен спомагат за отношенията на великите сили към родината. През 1893г., за да се създаде управляваща династия и да укрепи положението и на престола, князът сключва брак с френската благородничка Мария Луиза Бурбон-Орлеанска. Година по-късно на новото семейство се ражда и първото дете – престолонаследникът Борис. Детето обаче е кръстено в католицизъм, като по този начин Фердинанд търси признанието на Запада за легитимността на своята власт. Въпреки дръзкия ход обаче, никоя от великите сили не се наема да признае княжеската титла на владетеля. Именно тук той осъзнава, че това може да стане единствено с подкрепата на православна Русия. Наследникът Борис е миропомазан в християнство, а броени дни след това, с помощта на руснаците, османският султан припознава Фердинанд I като княз на Княжество България и Генерал-губернатор на Източна Румелия.
В историческата наука, Фердинанд се разглежда най-вече като противоречива личност, заради
Обявяване на Независимостта – 5 октомври 1908г.
спорните постижения на управлението му. След безвъзмездното признаване на короната от страна на Османската империя през 1896г., България за кратко се превръща в “чудо” на Балканите. За кратко време, под егидата на княза българската войска се превръща в най-силната и добре подготвена армия на полуострова. Откриват се редица важни здания, сред които Художествената академия, Духовната семинария, Държавния университет, зоологическата градина и няколко ботанически градини. Инфраструктурата е значително подобрена, а столицата София започва да се превръща в цивилизован и развит град. Създадени са много градини, паркове, изградени са булеварди и улици, прокарани са първите трамвайни линии в Европа, направено е улично осветление и телефонна мрежа. Въпреки бурното развитие обаче, статусът на България продължава да и тежи. Тя все още е васална на силната Османска империя и това представлява пречка в бъдещите планове на княза. Фердинанд започва да търси пътища, по които да се превърне в суверен и да спаси държавата от влиянието на Цариград. Именно такъв повод е даден и през 1908г. Австро-Унгария мобилизира войските си и анексира териториите на Босна и Херцеговина. Това представлява сериозно нарушение на клаузите на Берлинския договор(договорът разкъсал Санстефанска България) и дипломатическите способности на Фердинанд влизат в действие. Той използва незаконните действия на Австро-Унгария като довод и търси международна подкрепа за признанието на своята царска титла. Получава го, и на 5 октомври 1908г., в църквата “Свети 40 мъченици” той е провъзгласен за цар, а България става независима държава. Страната прави втората изключително важна крачка по пътя към Обединението. Тя вече е независима във външната си политика и сама решава и отговаря за действията си.
Именно Независимостта от 1908г. е считана като най-голямото постижение на цар Фердинанд. От този момент нататък обаче решенията, които монархът взема са определени от много историци като предимно негативни. До 1912г. цар Фердинанд се старае да бъде в добри отношения с Руската империя и Франция, като търси и доброжелателството на другите велики сили. Всичко това обаче е един вид подготовка за следващите му действия. След 1879г., под османска власт остават твърде много българи – в Тракия, Македония и Родопите. Те често организират свои бунтове, които обаче са потушавани с кръв от страна на турците. Цар Фердинанд решава, че е време тези българи да бъдат обединени в една държава – България, такава каквато е била по времето на Санстефанския мирен договор. С осъществяването на подобна мечта монархът би могъл да спечели завинаги любовта на народа и да оглави една държава, чието значение би било не само регионално, а световно. В близките години е оформен съюз между балканските страни – България, Гърция, Сърбия и Черна гора. През 1912г. избухва Първата балканска война и Фердинанд застава начело на българската войска. Постигнати са огромни победи и териториално разширение. Амбициите на княза обаче стават прекалени. Той започва да се намесва пряко в решенията на Щаба на войската и понася последствията. Българите стигат до позициите на Чаталджа и се намира на 30-40 километра от вражеската столица – Цариград. Османците предлагат на цар Фердинанд мир, обещавайки му огромни територии и компенсации. Той обаче сляпо отхвърля исканията им и заповядва настъпление. Българският щурм към Чаталджа обаче е овладян и отблъснат.
Междувременно, между “съюзниците” възникват спорове. Бързо оформилата се българска коалиция. Сърбия,
Цар Фердинанд по време на войната 1912г. – в-к. L’illustration
Гърция и Черна гора обединяват силите си и се обръщат срещу българите, а в тила остава заплахата от османско нападение. Започва Междусъюзническата война, която отново завършва пагубно. Нападната в гръб от румънците, България изнемогва. Стига се до т.нар. първа национална катастрофа, за което голяма вина има намесата на Фердинанд. Трагичната съдба на България обаче не приключва тук. През 1914г. се разразява най-големият световен конфликт – Първата световна война. Отново начело на войската застава монарха и през 1915г. той се включва в действията на страната на Централните сили(Германия, Австро-Унгария, Османската империя). Бълария остново постига огромни успехи на бойното поле срещу враговете си – сърби, гърци, румънци, англичани, италианци, французи и руснаци. Не такава обаче е ситуацията за Централните сили. Германиия и Австро-Унгария изнемогват и войната е загубена. Вследствие на участието на България е подписан позорният Ньойски договор. Страната търпи страховити последствия – принудена е да плаща непосилни репарации и се разделя с голяма част от важните си територии. Българското общество е силно засегнато, а великите сили явно показват враждебното си отношение към малката страна. Случва се поредната национална катастрофа и цялата вина отново отива у цар Фердинанд. Той приема грешката си и през 1918г. абдикира от престола в полза на своя син – Борис III. Въпреки успехите от края на XIX и началото на ХХ век, Фердинанд се поддава на своите донякъде мегаломански желания и взема поредица от грешни решения. До голяма степен критиките на историографията към личността му са основателни.
След абдикацията той се връща да живее в двореца Кобург. Посвещава останалата част от живота си на научните трудове. Пътува неколкократно из Южна Америка, Източна Африка и Египет и участва на много международни научни конгреси. През 30-те и 40-те години, вече на възраст, се застоява в Европа. Прекарва голямата част от времето си в семейни владения в Словакия, но след 1944г. с напредването на Червената армия е принуден да напусне. Фердинанд неколкократно се опитва да посети България, но не му е позволено, дори и при раждането на неговия внук – Симеон през 1937г. Смъртта си среща на 10 септември 1948г., в едни от най-напрегнатите времена на ХХ век. На смъртния си одър той прошепва на своя адютант – генерал Петър Ганчев думите “Кога заминаваме за България?” . Според близките му, цар Фердинанд често повтарял, че иска “да бъде погребан някога в любимата му България”. Тленните му останки са положени в криптата на църквата “Св. Августин”, в Кобург, където остава и до днес. Въпреки многобройните грешки и критиките към личността му и въпреки многобройните му пороци, Фердинанд до последно, по своему обича и милее за България.
Дворецът Кобург – Виена