Тази история започва на 27. август 1828 г. Мястото е типично за българското Възраждане – Подбалкана или по-точно малкото градче Клисура, в близост до Карлово. Там е роден човекът, който “дава” книгата и я отваря за очите на българския народ, а именно Христо Груев Данов. Подобно на мнозина други големи българи, той е позорно непознат.
Image may be NSFW.
Clik here to view.
Още като ученик бъдещият книжовник има щастието да бъде образован от двама бележити будители- Йоаким Груев и Найден Геров- в Копривщица, където продължава обучението си. Преди това той учи в килийното училище в родния си град и в Панагюрище. След приключването на този етап от живота си, Данов учителства в продължение на 9 години- от 1849 до 1858. Именно по това време той осъзнава нуждата от масово разпространение на книги и учебници за всенародна просвета от модерен тип във всички населени с българи райони. Следващите години от живота му са заети именно от тази негова инициатива. Тази идея намира своята реализация през 1862 г, когато, създадената в Пловдив 5 г. по- рано „Дружествена книговезница”, се превръща в „Книгоиздателство Христо Данов и с-ие” в съдружие с Йоаким Груев.
В годините тя се разраства, отваряйки клонове първо в Русе и Велес (1867), а после в София и Лом (1880). Просветителският, светският и новаторският дух на будителя оставя за историята Първото неделно училище, което е ситуирано в Стрелча, и отваря врати през 1850, първите български стенни географски карти, първия общонационален вестник „Марица” (най- авторитетния след Освобождението ). Впрочем именно първият брой на четивото е издаден непосредствено след Берлинския конгрес. Неговата цел е „ да защитава целокупния български народ, който чужденци немилостиво разкъсаха”. Приносът на българина не се свежда само до това. Той ни “завещава” първите търговски каталози на книги, наречени от него „расписи”. Те биват издавани в продължение на 8 г. в Дановия календар „Летоструй”.
Издателството му продължава своята дейност и в наши дни. След смъртта на основателя делото му е продължено от синовете му до 1947 г., когато издателството е ликвидирано. То подновява своята дейност, макар и вече национализирано. През 1960 г. Дружеството има щирок асортимент- български и чуждестранна литература, учебници, карти, списания, вестници. Броят им до смъртта му достига 1000, а до одържавяването- 2400. Освен издателската възрожденецът е развивал и широка книгоразпространителна дейност, най- вече в македонския край – Щип, Велес, Солун, Скопие, Куманово, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Струмица, Неврокоп и други.Печатарството развива основно във Виена, където през 1874 г. отваря българска печатница, която след Освобождението е пренесена в Пловдив с помощта на княз Черкаски и ВРУ в България.
Clik here to view.
Печатницата на Христо Данов в Пловдив
Друга подробност за личността на „бащата на книгоиздаването в България” е активното му участие в обществения и политическия живот на страната. Народен представител е в областното събрание на Източна Румелия, а впоследствие и кмет на Пловдив (1897- 1899). Любопитен факт е, че като градоначалник Данов се отказва от заплатата си. Най- големите му заслуги са залесяването на два от хълмовете в града и първият модерен градоустройствен план, изработен по негово време от чешкия архитект Йосиф Шнитер. Именно той построява и камбанарията на гроба на възрожденеца в църквата ”Света Богородица” след смъртта му на 11 декември 1911 г.
Признателността на българите към живота и личността на духовния просветител намира израз в именуваните „Христо Г. Данов” улици, училища и читалища. От 1999 насам ежегодно министерството на културата присъжда национална награда, която носи неговото име и отличава “приноса към книжовната култура”. Церемонията се провежда в къщата музей на възрожденеца в стария Пловдив. Нейните каменни основи са вплетени в скалите по много красив начин, а експозицията предлага оригинали от кабинета и книжарницата на Данов.
В крайна сметка, въпреки огромното значение и принос на дейността му за „събуждането” на българския народ, името на Христо Данов оставал леко встрани от тези на възрожденците – революционери. Всъщност духовната и физическата революция са неразривно свързани и за да може робът да изпита потребност да хване оръжието и да се бори за изконното си право на свобода, той първо трябва хване книгата, която да освободи съзнанието му.
По традиция в края на много от материалите ни, посветени на големи личности от българската история, прилагаме техен цитат. За нас това е един прекрасен начин да се убедим що за хора са били те.
“Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охола и надутост, а на друга – лудо нехайство, па – и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобрение както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно вссякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е, гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки?”