Вероятно много от вас са чували за книгата “Строителите на съвременна България”, посветена на един от най-важните исторически моменти – възстановяването на българската държавност в края на XIX в. Тя е едно от най-важните историографски произведения и в страниците й е описана подробно политиката, икономиката, историята и задкулисните игри на годините след Освобождението. Днес ние от “Българска история” ще ви разкажем за човека, който стои зад тази книга – политикът, дипломатът, революционерът и публицист – великият Симеон Радев. Той е роден през далечната 1879г., на 19 януари в град Ресен, намиращ се в днешна Македония. Отраства в голямо и сравнително богато семейство, което му дава тласък в образованието. Симеон Радев учи в родния си град, а по-късно в Охрид и Битоля. По-късно със стипендия е приет в елитния френски лицей “Галатасарай”, в Цариград. Той се сближава с много от големите личности в българската история, един от които е революционерът Гоце Делчев. Едва на 16-годишна възраст младият Симеон става член на ВМОРО и участва дейно в акциите на организацията.
В началото на новия ХХ-ти век бъдещият писател се захваща по-сериозно с едно от увлеченията си - журналистиката. Работи като сътрудник във вестник, а по-късно е повишен в редактор, като не спира работата си в помощ на революционерите от ВМОРО. Напуска лицея “Галатасарай” и решава, че е време да се обогати още повече. Заминава за Западна Европа, за да следва право във Франция и Швейцария. Издава два вестника на френски език, които целят да разяснят на европейците случващото се на Балканите и съдбата на Македония. По този начин той, дори извън граница, продължава да подкрепя борбата на македонските революционери. Покрай следването си в чужбина той завързва контакти с много от познатите български анархисти, които по това време участват в борбите за освобождение на Македония и Одринско. От там той извлича много информация за “Женевската група” и солунските атенатори. През 1904г., вече в Австрия, българинът се среща с други колоритни личности – ръководителите на Втория интернационал – Георгий Плехаров и Виктор Адлер, пропагандисти на комунистическата маркистка идеология.
През 1905г. Радев е назначен за главен редактор на вестник
“Вечерна поща” и като такъв е изпратен в Русия. Там играе ролята на кореспондент и предава случващото се от Първата руска революция(1905г.). Малко по-късно заедно с литературоведа Александър Балабанов започват издаването на списание “Художник”. Паметна за живота на Радев е 1908г., когато на Балканите външнополитическата обстановка рязко се изменя. След Младотурската революция(преврат в Цариград, целящ да ограничи властта на султана) в Османската империя е създадена българска политическа партия, наречена Съюз на българските конституционни клубове(СБКК). Един от създателите на движението е именно Симеон Радев. Контактите на българина се засилват, както и неговата роля за бъдещето на България. От писмата на Радев до неговия съзаклятник – Н.Генадиев – черпи информация самият княз Фердинанд, а влиянието на журналиста в Цариград се засилва до такава степен, че дори му е предложен пост в турския парламент. В края на първото десетилетие на ХХв. Радев се замесва в много от вътрешните разриви на македонската организация. Той понася тежко убийството на Борис Сарафов и започва да се противопоставя яростно на идеите на Яне Сандански. Стига се и до саморазправа с Тодор Паница, която едва не му коства живота.
През 1911г. Симеон Радев завършва и издава своята прословута книга – “Строителите на съвременна България”, която представлява едно оригинално историческо изследване на епохата, в която живее. На следващата година големият журналист не остава настрана и от събитията в родината. През 1912г. започва Балканската война и той се записва като доброволец. Първоначално е взет за преводач, но по-късно е разпределен в Трета солунска дружина. Изпратен е на фронта и взема участие в боевете в Източна Тракия, както и боевете срещу сърбите по време на Междусъюзническата война. За проявената всеотдайност е награден с орден “За храброст” IV степен. В края на войната, след като България изживява тежка национална катастрофа, Радев е изпратен във Влашко, където взема участие при подписването на мира. По лично настояване на румънския монарх, българинът остава в Букурещ като пълномощен министър. В продължение на няколко години служи в Румъния, но го заварва Първата световна война. Изпратен е да живее и работи в Швейцария, но през 1917г. си подава оставката и напуска.
Княз Кирил и Симеон Радев
Дългът на писателя отново го зове, през 1917г. той отново става доброволец и се бие за родината, пратен е на фронта и се сражава всеотдайно. Съдбата на България отново е тежка – в края на 1918г. тя е губеща страна в конфликта. След пагубния край на Първата световна, родните политици отново се нуждаят от услугите на Симеон Радев. Заедно с големия политик Андрей Ляпчев той участва в подписването на Солунското примирие. Пише и издава поредната своя книга – “Македония и Българското възраждане през ХIХ век” и продължава да се занимава с обществени дейности. Става член-учредител на Македонския институт в София, а години по-късно, по настояване на воеводата Тодор Александров, става член на масонска ложа. След войната заема високи постове – работи като пълномощен министър в Хага(1920-1921г.) и Анкара(1923-1925г.). Подписва Ангорския договор (договор за приятелско сътрудничество между България и Турция) и работи като посланик във Вашингтон(1925-1933г.), Лондон(1935г.-1938г.) и Брюксел(1938-1940г.). До 1944г. живее в София и работи като министър.
В края на 44-та обаче промените във външнополитическата обстановка повлияват сериозно и на България. След 9 септември е назначено ново правителство и в страната започва да се установява социалистическа диктатура. Радев е уволнен и пенсиониран и новата власт му забранява да се занимава с политическа и обществена дейност. Едва по-късно, по предложение на марксисткия философ Тодор Павлов, Симеон Радев диктува в 10 тома своята мемоарна сага. През 50-те години вече бившият дипломат наема сина си – Траян Радев – като свой секретар. Тъй като бащата е вече възрастен и има проблеми със зрението, Траян се заема с обработването на неговите трудове. Не всички от тях обаче достигат до нас и до днес, немалко от тях са откраднати или загубени. Симеон Радев почива на 15 февруари 1967г. в София. Последните му думи са:
“Дадох ли нещо на България…?”
За жалост, великия писател и дипломат сякаш остава недооценен от нас. Малко са хората, които си спомнят за него, малко са онези които дори са чували името му. В негова памет има кръстени улици и училища, както и нос “Радев” в Антактика. В паметта на народа той обаче едва ли не е загубен, бихме го нарекли дори и “забравен герой”. Синът му умира в бедност в София през 2010г., като до последно гледа да издава непубликуваните произведения на баща си. През 2012г. обаче една друга “република” си спомня за Симеон Радев. В МВнР в Скопие е издигната статуя на големия българин. Реакцията на обществото обаче е моментална, предизвикан е поредният скандал. Колкото и да е тъжно, “македонците”, макар да не помнят сами кои са, си спомнят за нашите велики личности. Издигат им паметници и ги величаят като свои и нищо чудно някой ден, докато продължаваме да “забравяме”, да се окаже, че ние, а не те са народът без памет, без символ, без светиня и цел.